Понякога се случва да съм лоша.
Тогава ставам чак неузнаваема...
Но затова го има празник "Прошки".
Простете! Сбърках несъзнателно.
И нека всеки днес за себе си реши
от кой да търси прошка и на кой да дава.
Нали е казано: "Човешко е да се греши,
а пък божествено - да се прощава!"

 ***

Прости ми, ако съгрешила,
на портите
потропвам зъзнеща и жалка.
Но знам ще има свята сила,
която може да прощава,
не е малко!
Тя просто го умее и я дава,
всеопрощаваща, такава е!
От мен също просто да e.

****

Зима снежна.

Ледено студено.

И стъпките твои -

до болка познати.

Като въздишка

отронено...

прости...

Прощавам !

Обещавам всичко

да забравя  на часа,

великодушно

отмятам кичур коса

Прости , прощавам !

Добра съм , зная .

Даже прекалено.

Усмихвам се

и прошките,

раздавам...

като топъл хляб.

Простих ти

прегрешението !

Простих обидата!

Сега съм

твоята богиня,

която може

всичко да прости.

 ***

Ти и Аз - Ръка за прошка

Подавам ти я. Ето на - прости!
Протягам ти я за да се покая
за нещо, за което знаеш ти,
но за което аз, уви, не зная.
Виновна съм. За всичко в този свят
единият все в нещо съгрешил е,
единият - все в нещо виноват.
И тази тук една съм аз. Прости ми.
Ти не прощаваш. Гордост. И тъга.
Вместо с любов, с ирония ме плискаш.
И моята протегната ръка
със празното пространство се здрависва.
Добре тогаз. Ще си я прибера.
Ще си я взема, щом не ти е нужна.
Но тази длан, била с теб и добра,
но тази длан, била с теб и нечужда,
един път непоета ли умре,
несрещната един път ли остане,
знай, няма вече никога да спре
и да понечи твоята да хване.
Отблъснеш ли я днес, то утре как
ще хвърлиш мост помежду теб и мене?
Не, не поемай моята ръка,
но да не стане някога така,
че да я търсиш в цялата вселена...


Дамян Дамянов

***

И няма прошка

Размиват дъждове пръстта ръждива
и гланцът от приятелства добри
се рони върху пропастите диви.
И всеотдайността едва гори.
Ранени от ласкателства и завист,
от лековерни устни на жени,
тревогите се сгушиха на завет.
И никой в нищичко не ни вини.
Какво спокойствие! Почти убого.
Заупокойно. Лепкаво почти.
Остава само да запалиш огън
над сухи съчки… Кой ще ни прости?
Не, няма прошка. Стенат ветровете
и доизпилват всеки остър ръб.
И смесват се в падения и клетви
човешка радост с нечовешка скръб.
И думи неизречени. И срещи
с неверието и със верността.
Променяме се… Ала има нещо…
И то ни връща пак в реалността.

Борис Вулжев - из “Открехната виделина”