Със корона от вестник.

Завиждам ти, приятелю от скелята...

Завиждам ти, приятелю от скелята!

Когато сутрин още спя във здрача,

Поемаш ти под небесата, белите,

И като слънце над света се качваш!

Завиждам на ръцете ти, приятелю!

Когато моите от студ треперят,

Знам, твойте се здрависват първи с вятъра

И небесата с педите си мерят!

Приятелю, завиждам на сърцето ти!

Когато мойто гасне в дребни страсти

И се топи в дима на кафенетата,

Ти носиш свойто като бучка щастие

И го раздаваш на света не мислено,

А истински и честно го раздаваш!

И твоята поезия неписана

Написаната моя надживява!

Тя ще остане жива, неповторена,

Създадена от твойте яки мишци.

Не аз, а ти сега твориш история!

Грънчар

Гледах го в ръцете – две огромни

Груби, а пък галещи ръце,

Ваещи от топка глина стомна,

А от стомна – глинено сърце,

Гледах го в устата – в тази жива,

Жадна и опръхнала уста,

Дето в остра дупчица се свива

В дръжката – да сръбне вечността.

Тази вечност, дето все по чезне

Барабар със стомните у нас –

Вече демоде и безполезна

В глината, сменена с плексиглас.

Гледах го. И сякаш пак го гледам:

Две ръце, къс глина, колело...

Луд ли бе той – мохикан последен –

В туй модерно време от стъкло,

От кристал, чешми, водопроводи,

Кой от туй отбрано общество

Ще си купи чиреп старомоден?

Та затуй все жадни май си ходим...