Със корона от вестник.
Завиждам ти, приятелю от скелята...
Завиждам ти, приятелю от скелята!
Когато сутрин още спя във здрача,
Поемаш ти под небесата, белите,
И като слънце над света се качваш!
Завиждам на ръцете ти, приятелю!
Когато моите от студ треперят,
Знам, твойте се здрависват първи с вятъра
И небесата с педите си мерят!
Приятелю, завиждам на сърцето ти!
Когато мойто гасне в дребни страсти
И се топи в дима на кафенетата,
Ти носиш свойто като бучка щастие
И го раздаваш на света не мислено,
А истински и честно го раздаваш!
И твоята поезия неписана
Написаната моя надживява!
Тя ще остане жива, неповторена,
Създадена от твойте яки мишци.
Не аз, а ти сега твориш история!
Аз трябва само днес да я препиша.
Дамян Дамянов
Грънчар
Гледах го в ръцете – две огромни
Груби, а пък галещи ръце,
Ваещи от топка глина стомна,
А от стомна – глинено сърце,
Гледах го в устата – в тази жива,
Жадна и опръхнала уста,
Дето в остра дупчица се свива
В дръжката – да сръбне вечността.
Тази вечност, дето все по чезне
Барабар със стомните у нас –
Вече демоде и безполезна
В глината, сменена с плексиглас.
Гледах го. И сякаш пак го гледам:
Две ръце, къс глина, колело...
Луд ли бе той – мохикан последен –
В туй модерно време от стъкло,
От кристал, чешми, водопроводи,
Кой от туй отбрано общество
Ще си купи чиреп старомоден?
Та затуй все жадни май си ходим...
Жадни неизвестно за какво...